Мама си има гадже

Извадка от чат, който само за седмица превърна един бастун с вратовръзка в мое гадже. Аз: „Стискай палци - ако ми се получи сделката с министерството, ще ти позволя да ми подържиш ръката.“ Той: „А мога ли да те целуна?“

Действието се разви във второто ергенско лято след раздялата с бащата на детето ми. 

Имахме общи приятели и до тогава го бях приемала за спам от детски рождени дни, с който работехме в една сфера и се предполагаше, че можем да си кажем нещо повече от „наздраве“. Но не би. Винаги ми е приличал на нещо средно между корпоративна акула и счетоводител-далтонист, който се опитва да маскира посредствеността си в ризи с крещящ десен.

Хората се намират по неведоми пътища

А нашите се пресякоха на съвсем предсказуемо място – на поредния детски рожден ден, след който получих покана с половин уста за излет на палатки с децата.
Крясъците на три 9 годишни клакьорки на задната седалка не успяха да заглушат онези паузи в разговора, които бяха по-красноречиви от всяка директна покана за среща.
Този мил и прилично изглеждащ мъж на 40 имаше две деца и собствен бизнес, но в подхода си към жените беше дърво, което никога няма да се разлисти. Такъв се оказа и като партньор за шестте месеца, в които бяхме заедно, но за това след малко.

Погледнахме се по различен начин в период, в който имах нужда да бъда прегърната от добро момче.
За разлика от забежките ми за спорта през последните две години, тук усетих наченки на уют и здраво рамо, на което исках да се събуждам.
Нещата между нас се развиха мълниеносно и на третата седмица се реших на немислимото до тогава – да го запозная с дъщеря си. Представих ѝ го като приятел, с чиито син излизаме в парка. Още не бях готова да проведа разговора „Мама си има гадже“.

Тя го хареса. Имаше моментален клик и със сина му

Очевидно фигурата, с която разцъкват карти, карат колело, забиват се в трамплин паркове в слънчево време и я носи на конче до припадък ѝ липсваше.
Момичето ми има силна връзка с баща си, не ме разбирайте погрешно – просто всички тези екстри на игра и внимание й липсваха у дома, където моето присъствие превръщаше това щастие в истинско.
Дъщеря ми разбра, че сме заедно по махленския начин – обърна се на ескалатор в един магазин и ни видя хванати за ръце. Не ми проговори в следващия един час. Наложи се да седнем, да я прегърна, и да си поговорим, като основните точки в разговора бяха тези:

 - Баща ти е най-добрият човек на света и винаги ще бъде единствен

- Колкото и да ти прилича на супер герой, майка ти също има нужда от някой, който да я гушне и да се погрижи за нея

- Този човек не идва, за да измести баща ти, той може да бъде само още някой, който да те обича

- Той е мое лично приключение и ако нещо в поведението му не ти харесва, моля те, кажи ми, за да го вкараме в правия път

Тогава тя се усмихна. Бях ѝ напомнила, че е най-важният човек за мен и всеки новодошъл в живота ни ще бъде пришълец, докато тя не започне да се чувства комфортно в компанията му.
Децата са супер адаптивни – до толкова, че в следващите няколко месеца осъзнах, че са започнали да си изкарват много по-добре от мен в тази връзка.
С прегръдката от добро момче получих мъж, който желае да бъде отглеждан, като тук не визирам само редовно почесване на егото, а битовата матрица.

„Сложи да хапна и преди Сънчо вече съм ти заспал на коляното“

Осъзнах, че с този човек сме превъртели нивата на играта от 1 до 10 без да вземем стъпалата по средата и навикът му да ме включва в резервации за море две години напред беше започнал да ме задушава. Пропукахме се окончателно, когато останах без работа, наложи се да рестартирам живота си изцяло и трите трудни месеца до новото начало започнах да получавам паник атаки.
Единственото, което той можеше да направи, е да остави пари на масата и да подскача като топче за пинг-понг в краката ми в очакване да запълня поредната диаграмка в презентацията на живота му. Излязох от матрицата със солидно количество драма.
Половин година след последната ни среща се сблъскахме на улицата.
Казват, че когато се удариш в дърво, трябва да усетиш нещо. Не. Нищо.
Разказах на дъщеря си, тя се усмихна, и каза: „Нищо, де, поне аз имах късмет с него.“

Надежда Попова